ELMS "GEO MILEV"
Category Archives: Биографии

България отбелязва днес 144 години от гибелта на Христо Ботев – героят, който даде всичко за България

by admin

На 6-ти януари 1848 година е роден един българин, чието име предизвиква у нас чувство на гордост и признателност. Едно име, което пазим в сърцата си и едва ли някога ще забравим. Трудно е да се пише за човек като Христо Ботев без да се вложи емоция, тъй като личността му наистина е способна да докосне всекиго. Един българин, отишъл си от този свят само на 28 години, но оставил изключително много на поколения напред. В следващите редове може да прочетете повече за неговия житейски път и дело.
Христо Ботьов Петков е роден на 6-ти януари (нов стил) преди 165 години в град Калофер. Както всеки от нас знае, баща му е известният даскал Ботьо Петков. Майка му е Иванка Ботева, за която съвременниците й казват, че била прочута със своята хубост, гордост и силен дух. Друго голямо име от фамилията e това на брата на Христо – Кирил, който макар и да остава в сянката на по-големия, безспорно изиграва роля в събитията свързани с революционното движение.
Първоначално малкият Христо започва образованието си в Карлово. През 1858 година обаче се завръща в родния си град и се учи отново под покровителството на Ботьо Петков. През 1863 завършва калоферското трикласно училище. Същата година, с подкрепата на Найден Геров и други възрожденци, успява да замине за Русия, където продължава обучението си. Установява се в Одеса, където под влиянието на различни руски автори започва да изгражда своя стил на писане и прави първите си поетични опити. Не минават и две години обаче, преди енергичният и буен Христо да бъде изключен от учебното заведение. За причина се дава “липса на интерес към учебната програма”.
Поради заболяване на баща му, през януари 1867 г. му се налага да се завърне в Калофер. Именно по това време е публикувано и първото му стихотворение – “Майце си”. Това се осъществява с подкрепата на Петко Рачов Славейков и неговият вестник “Гайда”. Проблемите на Ботев не спират с изгонването му от училище. През месец май 1867 година, след произнасянето на пламенна реч по случай деня на славянските първоучители Св.Св. Кирил и Методий, Христо Ботев е принуден да напусне Калофер, тъй като в противен случай, е щял да бъде заловен от турските власти. Установява се в Румъния, като живее в Букурещ, Браила, Александрия и други. Именно във Влашко осъществява и първите си сериозни контакти с български революционери – успява да се сближи значително със Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Именно по време на пребиваването си в Румъния Ботев се оформя напълно като характер и обединява в личността си качествата на един истински борец и революционер. През 1868г. той се записва в четата на Жельо войвода, която трябва да премине Дунава и да навлезе в поробените български територии. През същата година, по този повод Христо Ботев написва едно от своите най-емблематични произведения – “На прощаване”. По различни причини обаче четата се разпуска и така и не изпълнява целта си. Ботев продължава престоя във Влашко. Постъпва в медицинското училище в Букурещ, но липсата на средства го принуждава да напусне. Останал без никакви пари, той е принуден да мизерства и да живее в оскъдица. Прекарва изключително тежка зима в една изоставена вятърна мелница край града, където живее заедно с Апостола – Васил Левски. Ботев остава удивен от способността на Дякона да издържа на тежките изпитания на които е подложен.
В следващите две години младият Христо продължава своя все така динамичен живот. Той работи на различни места, пътува много, но през цялото време поддържа контакти с революционните дейци. През 1871г., във връзка с дейността на руския бунтовник Н.Ф.Меледин, Ботев е задържан и лежи два месеца във Фокшанския затвор. След като излиза отново на свобода, той се завръща в Букурещ. Още същата година, в румънската столица започва да издава своя първи вестник – “Дума на българските емигранти”. Идеите изразени в него обаче му докарват нови неприятности, той е арестуван и затворен за конспиративна революционна дейност и отново пратен в Фокшанския затвор. След застъпничеството на Васил Левски и Любен Каравелов обаче е освободен. Започва работа като печатар, пише и във вестниците “Свобода” и по-късно “Независимост”, а през 1873г. започва издаването на сатиричния вестник “Будилник”. През 1874г. е поканен да участва в общото събрание на БРЦК, където е избран за секретар на организацията. Ботев постъпва като учител в българското училище в Букурещ, а междувременно продължава най-активно революционната си дейност. Започва издаването на нов бунтовен вестник – “Знаме” – от декември 1874г. На следващата година превежда различни книги с теории за произхода на българите, а през юли сключва и граждански брак с българката – Венета. Година по-късно, през 1876 се ражда и неговата дъщеричка – Иванка.
Енергичната революционна дейност на Христо Ботев след 1873г. е факт. Историците се обединяват под твърдението, че причината за неговия устрем е именно обесването на Апостола през 1873г. С убийството на Левски върху организацията бил нанесен почти съкрушителен удар. Действията на Любен Каравелов започнали да стават колебливи, във възгледите си като че ли той започвал да симпатизира повече на т.нар. “стари”. Именно в този момент изпадналият в криза БРЦК имал нужда от здрава ръка и точно тогава организацията, за добро или за зло, била оглавена от самия Ботев. Той бил добре запознат с външнополитическата обстановка. Въстанието в Босна и Херцеговина и последствията от него били достатъчно доказателство за калоферския революционер, че подобни събития трябва да последват и в България. Започнала организацията на най-кървавия познат български бунт срещу османската власт, известен днес като Априлското въстание. Ботев започнал да събира средства и оръжие, както и способни дейци, които се изправят срещу турските поробители.
Всички ние обаче знаем трагичната съдба на Априлското въстание и на хилядите българи, загинали в боевете срещу врага. Преждевременното избухване на бунта оставя Ботев настрана от събитията от 1876г. Когато новината за кървавото потушаване достига до него, той се решава да посвети последните дни от живота си на един героичен подвиг, който да остави дирята си във времето и да бъде запомнен навеки от всички българи. Сам организира чета, оглавява я и потегля заедно с нея към България. Българите стигат до Гюргево, откъдето на 16 май се качват на борда на кораба “Радецки”.
Още на следващия ден, те превземат плавателния съд и заставят капитана – Дагоберт Енглендер, да акостира на българския бряг. Ботевите четници слизат на брега при Козлодуй и се отправят към Балкана. Въпреки очакванията обаче, недостатъчно българи се присъединяват към бунтовниците, народът все още е наплашен от ужаса на Априлското въстание. Христо Ботев и доверениците му водят поредица боеве с османската потеря, като постепенно се оттеглят към планината. На 1 юни 1876г. в сърцето на Балкана, след края на сражението един куршум пронизва Ботев. На 1 юни 1876г. поробената, пропита с кръв българска земя се прощава с още един от своите велики синове. Христо Ботев посвещава цялото свое съществуване, своята младост, своята сила и своята смърт в името на идеала, в името на майка България! Помнете го, българи! Помнете всички наши предци, жертвали живота си за родината!
Тук включваме и творчеството на революционера-поет, стихове оставили белег в сърцата на всички истински родолюбци и патриоти: “Майце си”; “Към брата си”; “На прощаване”; “Елегия”; “Делба”; “До моето първо либе”; “Хайдути”; “Пристанала”; “Борба”; “Странник”; “Гергьовден”; “Патриот”; “Хаджи Димитър”; “В механата”; “Моята молитва”; “Зададе се облак темен”; “Ней”; “Обесването на Васил Левски”; “Защо не съм…?”; “Послание”.

Източник: www.bulgarianhistory.org


11 МАЙ – СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ СПОМЕН ЗА ПЪРВИТЕ АПОСТОЛИ ПРОСВЕТИТЕЛИ БЪЛГАРСКИ

by admin

Честит празник, книжовници! 🙂
„Върви народе възродени, към светла бъднина върви
с книжовността, таз сила нова, ти чест и слава поднови“.

През Възраждането 11 май се утвърждава като важен ден от празничната система на българите – Ден за почит на светите братя Кирил и Методий.
Този ден, според съвременната терминология, би могъл да бъде определен като продукт на волята на формиращото се през Възраждането гражданско общество в етническите граници на поробената българска държава.
Светският празник за Св.св.Кирил и Методий, който се доразвива като специфично българско явление, бележи началото си през Възраждането и се свързва с училищните тържества, които са били организирани на 11 май, когато Църквата отбелязва празника на двамата свети братя.
Първи известия за празнуването на Кирил и Методий на 11 май във възрожденската ни книжнина, намираме в „Христоматия славянского язъка“ от 1852 г. на Неофит Рилски. През 1857 г. денят на светите братя е почетен в българската църква „Св. Стефан“ в Цариград, заедно със служба и за св. Иван Рилски. От страниците на Цариградски вестник от 26 април 1858 г. будните ескизаарски граждани научават, че в Пловдив и други градове българите започнали да честват вместо „Три светии” „Св.Св. Кирил и Методий” като училищен празник. По същото време х. Г. Славов донася от Цариград „минейник – служба” за светите братя, съставен от архимандрит Неофит Рилски на църковно-славянски език.

КИРИЛ И МЕТОДИЙ – Живот и дело
Писмените извори не ни предлагат достатъчно данни и затова сега в историческата наука са малко твьрдо установените факти от жизнения пьт и дейността на двамата братя. Приема се, че Методий е роден около 815 год., а Константин-Кирил Философ – в края на 826 или 827 год. в Солун. Бащата Льв е друнгарий – висока военна и административна длъжност в държавната йерархия. От по-късни извори е известно, че майката Мария е от славянски произход.
Светското име на Методий не е известно. След 10 годишна административна дейност като управител на област северно от Солун, той се оттегля в манастира Полихрон в Мала Азия, пьрвоначално като монах, а по-кьсно и като игумен на манастира. През периода от 860 до 867 год. Участва в различни мисии заедно с брат си Кирил – при хазарите, в Моравия, Рим и Венеция. След 869 год. се установява в Панония като папски пратеник. Към 873 год., след като е освободен от заточение наложено му от църковен съд, защото „проповядвал незаконно”, Методий се връща в Панония, а по-късно в Моравия където е ръкоположен отново за епископ. Умира на 6 април 885 год. и е погребан във Велеград – столицата на Великоморавия. Въпреки, че е подложен на непрекъснати гонения от немските духовници, той оставя завидно наследство от преводни и оригинални книги и подготвя около 200 ученици за свещеници, които да проповядват християнската вяра на славянски език.
Константин е светското име на седмото дете на Лъв и Мария. Монашеското име Кирил той приема 50 дни преди смъртта си. Роден е в края 826 или началото на 827 година. Получил образование в прочутата Магнаурската школа при мъдри учители – патриарх Фотий и Лъв Граматик. Титлата „философ” получава именно тук за изключителните си интелектуални умения. През 855 год. осъществява първата си дипломатическа мисия – при арабския халиф Мутавакил. След завръщането от Багдад се установява при своя брат в манастира Полихрон. По-късно изпълнява различни дипломатически и религиозни мисии – при хазарите, Моравия, Рим, Венеция. През декември 867 год. заедно с брат си Методий и техните ученици са приети в Рим от папа Адриан II, който тържествено освещава славянските книги. В същата година е една от най-значимите му публични изяви. При диспута във Венеция с привържениците на „триезичието”, според които словото божие може да се проповядва само на три езика – европейски, латински и гръцки, Константин -Кирил Философ изнася реч в която защитава славянския език. Забележителни са за поколения наред неговите слова: „ Бог не праща ли еднакво дъжд на всички? Също тъй слънцето не грее ли за всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате като признавате само три езика и като повелявате щото всички други народи да бъдат глухи и слепи?”
Житейският път на Константин-Кирил Философ прекъсва на 14 февруари 869 год. Признание за делата му е извършеното тържествено погребение в римската църква „Сан Клементе” и канонизирането му светец на християнската църква веднага след смъртта му.


127 години от рождението на Елисавета Багряна

by admin

Елисавета Любомирова Белчева е една от най-обичаните български поетеси. Тя е преводач и автор на детски книги. Пише под псевдонимите Елисавета Бленова, Ничия Долче, Микаела и, но най-популярния е – Елисавета Багряна.

Тя е родена на 29 април 1893 година в София. Известно време живее във Велико Търново, където пишe и първите си стихове в периода 1907-1908 година. През 1910 година завършва гимназия в София, след което учителства една година в село Афтане. След това Елисавета учи славянска филология в Софийския университет, където се запознава с писателите Димчо Дебелянов, Константин Константинов, Йордан Йовков и Христо Ясенов.

За първи път нейни стихове са публикувани през 1915 година в списание „Съвременна мисъл“ – стихотворенията „Вечерна песен“ и „Защо“. От 1915 до 1919 година Багряна е учителка в гимназии във Враца и Кюстендил, но през 1921 година се завръща в София, теглена от любовта си към поезията, и се включва активно в светския и литературен живот. Работи съвместно във „Вестник на жената“, „Лик“ и списанията „Съвременник“ и „Златорог“. Името си утвърждава с издаването на първата си книга – „Вечната и святата“ през 1927 година, за която много литературни критици твърдят, че е първото доказателство за истинността на жената и нейната природа.

Елисавета Багряна издава общо девет стихосбирки, сред които „Сърце човешко“ (1936), „От бряг до бряг“ (1963) и „Светлосенки“ (1977). Сътрудничи на списанията „Изкуство“, „Септември“ и „Пламък“, а от 1952 година е член на редакционната колегия на „Септември“. Носителка е на златен медал на Международната асоциация на поетите в Рим (1969), удостоена със званието „Герой на Народна Република България“ (1983) и номинирана три поредни години за Нобелова награда за литература. Стиховете ? са преведени на 30 езика.

През 1919 година Елисавета се омъжва за капитан Иван Шапкарев и му ражда син – Любомир. Багряна умира на 97 годишна възраст на 23 март 1991 година в София.

Багряна е новатор в родната литература. Тя първа изразява най-съкровените и интимни душевни преживявания на жената. Стилът на Елисавета Багряна е съчетание между народнопесенната фолклорна лексика и модерно-поетични средства – съчетание между традиция и модерност. Стиховете й са преведени на 30 езика и издадени в много различни страни.

Източник: Информационна aгенция “Дартс Нюз” ©


154 години от рождението на българския поет Пенчо Славейков

by admin

Интернет търсачката на гиганта Google („Гугъл“) отбеляза 154 години от рождението на българския поет Пенчо Славейков.
Славейков е един от най-емблематичните български автори и заедно със своите съмишленици Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов е в основата на кръга „Мисъл“, който слага началото на модерната българска литература след Освобождението.Той е най-малкият син на Петко Славейков, роден е на 27 април 1866 г. в град Трявна.
Като дете претърпява инцидент и получава тежки увреждания, с които се бори през целия си живот и работата му струва огромни усилия.Страданието и самовглъбяването стават основни негови теми.Следва философия в Лайпциг.
Славейков е бивш директор на Народната библиотека и Народния театър. За краткия си престой в театъра той се проявява като енергичен, високо ерудиран и талантлив ръководител и режисьор.
Предложен е за носител на Нобелова награда за литература за поемата си „Кървава песен“ от шведския академик Алфред Йенсен, но предложението не е разгледано от Нобеловия комитет, заради преждевременната му смърт.
Припомнете си една от най-известните поеми на Пенчо Славейков от стихосбирката му „Сън за щастие“:

НИ ЛЪХ НЕ ДЪХВА НАД ПОЛЕНИ…

Ни лъх не дъхва над полени,

ни трепва лист по дървесата,

огледва ведър лик небето

в море от бисерна роса.

В зори ранил на път, аз дишам

на лятно утро свежестта —

и милва ми душата бодра

за лек път охолна мечта.

За лек път, за почивка тиха

през ясна вечер в родний кът,

където ме с милувка чака

на мойто щастие сънят.

Изтомник: vesti.bg


„Понякога съм толкова добра, че цялата изтръпвам и боли ме“ – Петя Дубарова

by admin

Днес, 25 април, Петя Дубарова щеше да навърши 58 години. Тя си отиде едва на 17 на 4 декември 1979 г. и никой не разбра защо. Артистична, романтична, мечтателка – такава тя остана в поезията си, която е ненадмината. Метафорите й, любимите й образи – на морето, Бургас, лунапаркът, плажът, нощните улици, младостта – нямат аналог сред написаното от връстниците й.
„През краткия си живот Петя създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Всичките й творби разкриват ярък поетически талант”, написа за нея Христо Фотев (1934-2002) – духовният и наставник.
Нека отново да си припомним нейни стихове.

Завръщам се! Вината ми огромна
ме стяга в своя чер невидим креп!
На дните ми от счупената стомна
изтичаше налятото от теб!

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.
Пред теб! Неблагодарницата аз,
смутена и виновна, се превръщам
във стрък от тебе, в твой единствен час.

И ти ще видиш – никак не е късно,
свидетел ми е мъдрият Бургас.
И твойта радост, мамо ще възкръсне,
кълна ти се – виновницата аз!

Източник: www.lira.bg


215 години от рождението на Ханс Кристиан Андерсон

by admin

ХАНС КРИСТИАН АНДЕРСЕН
=============================
Ханс Кристиан Андерсене датски писател и поет, роден на 2 април 1805 г. в Одензе.
(на датски: Hans Christian Andersen, [ˈhanˀs ˈkʰʁæʂd̥jan ˈɑnɐsn]), известен най-вече със своите приказки. Сред тях са „Храбрият оловен войник“, „Снежната царица“, „Малката русалка“, „Палечка“, „Малката кибритопродавачка“, „Грозното патенце“. Андерсен постига международна известност още преди смъртта си. По-късно негови текстове са преведени на повече от 150 езика и вдъхновяват множество пиеси, балети, игрални и анимационни филми.
Баща му е бил обущар, а майка му – перачка. Андерсен искал да стане оперен певец и затова през 1819 г. заминал за Копенхаген. Гласът му обаче бил слаб, приели го като ученик по танци в Кралския театър. Директорът на театъра, Йонас Колин, го взел под свое покровителство и останал негов приятел до края на живота си. Лично крал Фредерик VI се заинтересувал от момчето и му уредил да учи безплатно в класическа гимназия в Слагелзе. Преди още да започне училището, Андерсен издава през 1822 г. първата си книга. През 1829 г. постига голям успех с „Пътешествие пеша от канала Холмен до източната част на Амагер“ – книгата излиза и на немски, – а през 1833 г. получава от краля пътническа стипендия. Така Андерсен осъществява първото си странстване из Европа – посещава Германия, Франция, Щвейцария и Италия. В началото на 1835 г. излиза първият му роман „Импровизатор“. През същата година е издадена в Копенхаген и част от неговите „Андерсенови приказки“. Другите части от първия том се появяват през 1836 и 1837 г. Отначало те не се продават добре – Андерсен има по-големи успехи с романа „О.Т.“ (1836) и с том кратки разкази „В Швеция“. През 1837 г. създава може би най-известния си роман „Само цигулар“. Успех му донася и книгата с разкази „Албум без картини“ (1840). В стила на немските романтици Андерсен много пътешества – за да открие себе си в света и света в себе си. През 1840-41 г. посещава Германия, Италия, Малта и Гърция, като стига до Цариград. Връща се по Черно море и Дунав. За това преживяване разказва в пътеписа „Базар на поета“ (1842). Почти до края на живота си пътува до близки и далечни страни. Навсякъде е приеман с внимание от най-бележитите си съвременници – Хайне, Юго, Балзак, бащата на Дюма, Дикенс, композитора Роберт Шуман. Андерсен умира на 4 август 1875 г. край Копенхаген, увенчан със световна слава. От 1835 до 1872 г. той е създал над 150 приказки и разкази, преведени на около 125 езика. С творчеството си Андерсен донася голяма слава на своята страна. Затова в негова чест в столицата на Дания е издигнат паметник, превърнал се в символ на Копенхаген – бронзова фигура на малката русалка. Най-авторитетната награда в света за детска литература носи името на Ханс Кристиан Андерсен.


211 години от рождението на Николай Гогол

by admin

untitled.png1111Класик, ярък белетрист, майстор на късия разказ – Николай Гогол. „Една жена по-скоро би се целунала с дявола, отколкото да нарече друга жена красавица;“ „Красотата е изворът на поезията;“ „Към думите трябва да се отнасяме честно;“ „Руският човек има един непримирим, опасен враг, без който щеше да бъде исполин. Този враг е мързелът;“ „Страхът е по-прилепчив и от чумата.“ – това са крилатите фрази на Гогол. Днес се навършват 205 години от рождението на автора.
След смъртта на Пушкин Гогол заема в руското обществено съзнание мястото на национален писател – Учител и духовен водач.
Гогол- Яновски е роден на 1 април 1809 г. (стар стил 20 март 1809) в село Сорочинци, Украйна, в семейството на бедни дворяни с полски произход по бащина линия. Детството си прекарва в родното имение Василиевка. Украйна оставя силен отпечатък върху съзнанието на писателя – тя се превръща за него в митологично пространство на една загубена идеална култура, в която доминират колективността,празникът и хармонията. Тази идеална Украйна Гогол изобразява в първите си повести.
Началното си образование Гогол завършва в Полтава 1818-1820г., а след това постъпва в новооткрития лицей в гр. Нежин. В Полтава и Нежин бъдещият писател се запознава с провинцията на Руската империя – с бита, нравите, нечистотата, рушветите, наказанията в училище, съдебната система – с това, което той определя като съществуване и което влиза в сблъсък с неговите идеали. Въпреки това в лицея Гогол получава добро образование. Той успява да прояви таланта си на комик в училищните театрални постановки, пише, рисува.
След завършването на лицея през 1828 г., Гогол заминава за Петербург, изпълнен с мечти за служене на родината и за постигане на слава. Столицата разкрива пред него своите котрасти: тя привлича младия провинциалист с блясъка си, с оживлението по главната улица / Невския проспект/, с вестниците, театрите, ресторантите, но потиска бедняка, какъвто е Гогол, с мрачните квартири, с перспективата на досачна чиновническа служба. В бъдещите повести на Гогол този реален Петербург ще бъде представен като фантастичен образ на един свят, в който всичко може да се случи на човека, където носът може да изчезне от лицето на своя собственик и да стане висш чиновник /“Нос“/, където бедният чиновник, чийто шинел са откраднали, може да се превърне след смъртта си в призрак и да краде чужди шинели /“Шинел“/, а друг полудял чиновник да си представи, че е крал на Испания /“Записките на един луд“/.
Гогол не може да се примири с чиновническата служба, въпреки, че е принуден да изкарва прехраната си с нея. Той носи в багажа си една романтична поема, с която се надява да спечели място в руската литература, да бъде забелязан. Издава поемата със свои средства под псевдонима В. Алов и трепет очаква отзвука, но критиката е унищожителна. Гогол изкупува всички екземпляри и ги изгаря. Несполучливият поет бяга в Любек, Германия. Бягството в чужбина ще стане за него изход в периоди на душевна криза и разочарование.
След месец се връща в Русия и публикува две свои произведения отново под псевдоними в „Литературная газета“. Забелязан е от известни литератори, запознава се с Пушкин.
През 1831 година Гогол издава първия си сборник с повести “ Вечери в селцето край Диканка“; през 1835г. създава повестите от сборниците „Мирогород“ и „Арабески“, през 1836 год.на руска сцена е поставена комедията му “ Ревизор“, която има шумен успех,но не е разбрана от публиката и авторът отново бяга в чужбина – във Виена, Париж и Италия.
През 1839 г. Гогол е отново е в Русия , в Москва. През 1942 г. публикува повестта “ Шинел“, предава за публикация първия том от романа „Мъртви души“, над който е работил в чужбина.
През 1848г., на връщане от чужбина в Русия, Гогол посещава Йерусалим, воден от вътрешната потребност да открие Бога за себе си. В Русия е завладян от мечтата за щастие в любовта. Биографите откриват в писмата му до Анна Михайловна Велгорска намеци за брачно предложение, което е отхвърлено. Не носи душевен покой на Гогол и собствената му слава, на която става свидетел. При посешщението си в родното имение се крие от гостите, а те от него, страхувайки се да не ги опише в книгите си. Мъчителни за него са мизерията, болестите и сушата в родния му край. Гогол не може да си намери място, чувства се чужд навсякъде. Пътувайки из Русия, Гогол работи над втория том на „Мъртви души“, в който възнамерява да покаже една друга Русия. Търсенето на Бога го отвежда в манастира Оптина обител. През септември 1851 г.авторът изпада в депресия, отказва да се храни, сякаш иска да постигне победа на душата над тялото. По това време гогол общува със свещеника отец Матей Константинов, който го съветва да се откаже от писането. Заболяването на Гогол поставя лекарите в недоумение – те лекуват тялото му и не разбират, че боледува душата му. През нощта на 11.02.1852 г.Гогол вика своя слуга, запалва камината и изгаря втория том на „Мъртви души“. На 21.02.1852 г.големият писател на Русия умира. Край смъртното му ложе се редуват студенти и преподаватели от Московския университет, литератори, общественици, на челото му поставят лавров венец, след ковчега му вървят хора от всички съсловия. Споровете между различните идейни кръгове за това чий е Гогол получават отговора: Гогол е на цяла Русия. Последните му думи са: “ Ще се смея през сълзи“.

Източник: Атанасов, Владимир, Литература 10кл, ЗП, София: КРЪГОЗОР, 2002


157 години от рождението на Алеко Константинов

by admin

Алеко Иваницов Константинов е роден на 01.01.1863 г. в Свищов. Учи в родния си град и в Априловската гимназия (Габрово). Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885). Работи в София като съдия, прокурор, юрисконсулт, адвокат на свободна практика. Двукратно уволняван по политически причини. Подготвя се за научна и преподавателска кариера в Софийския университет. Посещава международните изложения в Париж (1889), Прага (1891), Чикаго (1893). Училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет.

Инициатор и радетел на организирания туризъм у нас. Член на Демократическата партия на П. Каравелов, в чийто печатни издания сътрудничи. Убит по политически причини на 11.05.1897 г. край с. Радилово, Пловдивско. Започва писателската си дейност с поезия. Първият му запомнящ се текст е пътеписът „До Чикаго и назад“ (1894), в който описва пътуването си до Америка и проследява цивилизационните разлики, като дава темпераментна картина на нравите. Талантът му на хуморист и психолог проличава и в анекдотичната книга „Бай Ганьо“, в която създава образ на герой, оспорван и до днес, но превърнал се в нарицателно име за различни проявления на човешкия и националния характер.

Алеко Константинов е автор на пътеписи за красивата българска природа, на разкази, както и на множество фейлетони. „Пази, боже, сляпо да прогледа“, „Разни хора, разни идеали“, „Страст“, „Честита Нова година!“ са емблематични за Алековия граждански патос и за тънкото му чувство за хумор, ирония и самоирония, които го правят четен и до днес. Превежда от руски и френски език.


На днешния ден отбелязваме 172 години от раждането на великия Христо Ботев!

by admin

През 1847 г., 25 декември (6 януари 1848 н.с.) в будното балканско градче Калофер се ражда първият син на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева – Христо Ботев.
На 1854 г. Ботьо Петков отива учител в Карлово, където остава четири години. Христо започва да учи в Карловското основно училище.
През 1858 г. семейството на даскал Ботьо се установява отново в Калофер. Христо продължава ученето си под ръководството на своя баща.Слуша песните на майка си и легенди за хайдушки подвизи.Чете български и руски книги в богатата училищна библиотека.Наблюдава отношенията между богати и бедни, между роби и господари.
На 1863 г., юни завършва калоферското трикласно училище.
Ботев е написал:
„Само онзи, който е свободен, само той може да се нарече човек в пълния смисъл на думата“
в. „Знаме“ бр. 23, 27 юли 1875 г.
Нека си спомним за една от първите негови творби „Майце си“.
Поклон!

МАЙЦЕ СИ
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?!

Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво вярвам –
мечти и мисли – от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах – що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана…

Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!


Днешната дата и Никола Вапцаров

by admin

На днешната дата е роден поетът Никола Вапцаров през далечната 1909 година. Родният град на поета е Банско. Завършил е машинно училище във Варна/1932/.Работил като техник във фабриката в с. Кочериново, през 1936 г.се преместил в София. Привлечен за организиране на минно-подривна дейност, за която през 1942 година е осъден на смърт.
Като ученик публикува стихове в младежкия и ученически печат – вестниците „Борба“, „Глобус“, в списанията „Родина“, „Българска реч“. Единствената му стихосбирка “ Моторни песни“ излязла през 1940г. Нееднократно издавана на български и над 30 чужди езика.
Получава посмъртно почетна Международна награда за мир (1952).

ПРОЩАЛНО
На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

Пролет

Пролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, непразнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско над тополите,

но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет –

знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,

бурна страшно, огненометежна

да възвърнеш хиляди надежди

и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват във простора…

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет…

Нека видя първия ти полет,

дал живот на мъртвите площади,

нека видя само твойто слънце

и – умра на твойте барикади!


Theme by Ali Han | Copyright 2020 LIBRARY | Powered by WordPress