Безспорно можем да кажем, че българската поезия има какво да покаже. Красивите стихове на нашите поети могат да разчувстват всеки. Любимите автори и техните произведения често ни напомнят за специални моменти и любими хора. Какво по-хубаво от това?

Ето и някои от шедьоврите в родната лирика:

1. Аз съм българче – Иван Вазов

Аз съм българче и силна

майка мене е родила;

с хубости, блага обилна

мойта родина е мила.

Аз съм българче. Обичам

наште планини зелени,

българин да се наричам —

първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,

в край свободен аз живея,

всичко българско и родно

любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна

в дни велики, в славно време,

син съм на земя прекрасна,

син съм на юнашко племе.

2.  Две хубави очи – Пейо Яворов

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; -музика – лъчи

Не искат и не обещават те…

Душата ми се моли,дете

душата ми се моли!

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях –

не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Душата ми се моли,

дете, душата ми се моли…

Не искат и не обещават те! –

Две хубави очи. Музика, лъчи

в две хубави очи. Душата на дете…

3. Хаджи Димитър – Христо Ботев

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви, лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица

и вълк му кротко раната ближе;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже –

и той я гледа, – мила, зесмена!

“Кажи ми, сестро, де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!”

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!

4. Ревност – Дамян Дамянов

Прости, до днес не те обичах,

тъй както заслужаваш ти.

Съвсем ми беше безразлично

дали съм ти любим. Прости!

Дори не те и забелязвах,

че съществуваш покрай мен.

Не те ревнувах, нито пазих.

Живеех с тебе ден за ден.

И честичко сам в други влюбен,

не страдах от страха нелеп,

че може и да те загубя,

и да се влюбя… тъкмо в теб.

До днес. Но днес, незнайно как тъй,

един случаен джентълмен

ти хвърли погледче за кратко

и ти направи комплимент.

Дали на мен тъй ми се стори,

или пък тъй си бе, не знам,

но пръв път друг ми заговори,

че имам хубава жена.

Че е харесвана, че грее

с особен чар, очи и глас,

че другите съзират в нея

туй, що недосъзрях аз…

И го съзрях. В един миг. С хубост

невиждана те аз видях.

– Нима, нима ще те изгубя? –

си викнах сам във адски страх.

Нима?!… Но нещо по-нелеко

удари мисълта ми с чук:

какъв скъперник е човекът –

цени безценното до него

едва щом му посегне друг!

5. Бяхме най-близки – Блага Димитрова

Искаш с теб да останем добри познати.

Как да разбирам това?

Длани, които до болка се стапяха слети –

да се здрависват едва?

Погледи, дето до дъно се пиеха жадни –

леко да се поздравят?

Устни, които се пареха безпощадни –

дружески да си мълвят?

Не, ний не можем да бъдем добри познати.

Няма среда в любовта.

Бяхме най-близки… Затуй отсега нататък

ще сме най-чужди в света.

6. Стихии – Елисавета Багряна

Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,

префучава през боазите, вдига облак над диканите,

грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,

сваля портите, оградите и децата по мегданите —

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде напролет яростна,

разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите

и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна —

къщиците и градинките, и добитъка на хората —

в родния ми град?

Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то

в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,

на които с букви кирилски пише „черното“ и „бялото“ —

в избите студен, каменни, завещани от дедите ни —

в родния ми град?

Как ще спраш ти мене — волната, скитницата, непокорната —

родната сестра на вятъра, на водата и на виното,

за която е примамица непостижното, просторното,

дето все сънува пътища — недостигнати, неминати, —

мене как ще спреш?

7. Да съм слънчево момиче – Петя Дубарова

В дланите ми каца слънцето червено –

добро и светло, като гълъб ален,

то сгушва се усмихнато във мене

и пулсът ми запява в миг запален.

Аз искам слънце цял живот да имам

и дланите ми винаги да парят;

да нося дъх на слънце негасимо

и буйно да горя, да не догарям.

И хората да гледат мен засмени,

да казват „Тя е слънчево момиче,

във вените й слънчево червени

дъхът на слънцето с кръвта й тича.“

Аз искам, щом издъхна уморена,

то – слънцето – със мен да не изстине,

а светло като мойта кръв червена

а блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,

за себе си и мен да им разказва

и аз ще бъда жива, вечно жива,

защото мойто слънце няма да залязва.

8. Обич – Дора Габе

Нашето небе е тъй дълбоко,

нашите звезди са тъй големи

и земята наша е безкрайна,

а се сбира цялата в сърце ми!

Ти ли, моя майчице направи

тая обич толкова голяма,

че светът във нея се побира,

че в света на нея равна няма?

Че прегръщам с обичта си, майко,

нашата земя, с цветя покрита,

с пресен дъжд на пладне оросена

 и с дъга, на златен сърп извита.

Че ми греят право във сърцето:

златно слънце, ниви позлатени,

утрин рано сребърна зорница,

в топла вечер облаци червени!

Нашето небе е тъй дълбоко,

нашите звезди са тъй големи

и земята наша е безкрайна,

а се сбира цялата в сърце ми…

9. Да се зърнеш в бащината къща – Димчо Дебелянов

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха –

ти с плахи стъпки да събудиш в двора

пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата

икона: аз дойдох да дочакам

мирен заник, че мойто слънце

 своя път измина…

О, скрити вопли на печален странник, напразно спомнил майка и родина!

10. Луната, старата змия, съблича – Гео Милев

Луната, старата змия, съблича

– дълбоко в черни лесове – зелената си кожа.

Студената и влажна нощна тишина е пълна

с дъх на отровни бурени – в поличба

се сплитат немите далечни мълнии

и злобно гърчат мургавия лик

на кръгозора.

В мига над тъмната стена на

света застана пурпурният Демон –

и в мрака пламна неговият вик:

         – ОСАННА!

Ти спираш тук; оттук започвам аз.

Ще ти задам едно Защо – о колко земен

си ти, за да не чуеш своя глас!

да не останеш в някой миг без чувство!

Помни: магията не е изкуство –

и злато няма да намериш ти!

На дъното остава черен сок и яд

– мъчение – и с него ти си кръстен!

Затягай здраво пак жестокия

на свойта мисъл пръстен!

Без мечти не ще останеш ти, но – те болят.

– О знаеш ли де води твоят път? –

Нощта е без изходи. Аз съм ти.

Над кулата високо пропълзява

луната, старата змия, с корава

усмивка в жълтите очи…

11. Молитва – Атанас Далчев

Аз не помня, аз не съм видял

минаха ли моите години?

Ти не ме оставяй да загина,

господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от вссяка сложност,

научи ме пак на простота:

да отдавам сетния петак

от сърце на срещнатия просек.

Да усещам своя радостта

на невинното дете, което

първите снежинки от небето

сбира със отворена уста.

И без свян да мога да говоря

с простите на прост неук език…

Научи ме, господи велик, да живея като всички хора.