Днес, 25 април, Петя Дубарова щеше да навърши 59 години. Тя си отиде едва на 17 на 4 декември 1979 г. и никой не разбра защо. Артистична, романтична, мечтателка – такава тя остана в поезията си, която е ненадмината. Метафорите й, любимите й образи – на морето, Бургас, лунапаркът, плажът, нощните улици, младостта – нямат аналог сред написаното от връстниците й.
„През краткия си живот Петя създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Всичките й творби разкриват ярък поетически талант”, написа за нея Христо Фотев (1934-2002) – духовният и наставник.
Нека отново да си припомним нейни стихове.

Завръщам се! Вината ми огромна
ме стяга в своя чер невидим креп!
На дните ми от счупената стомна
изтичаше налятото от теб!

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.
Пред теб! Неблагодарницата аз,
смутена и виновна, се превръщам
във стрък от тебе, в твой единствен час.

И ти ще видиш – никак не е късно,
свидетел ми е мъдрият Бургас.
И твойта радост, мамо ще възкръсне,
кълна ти се – виновницата аз!

Източник: www.lira.bg