На днешната дата – 28 март 1887, преди 132 години в град Копривщица е роден невероятният български поет Димчо Дебелянов. През 1895 г. семейството му се преселва в Пловдив, скоро след това умира баща му, а от 1904 г. младият Дебелянов заминава да учи в София, където завършва Първа мъжка гимназия. Работи като чиновник на различни места, за да се издържа. Поклонник на поезията на Пенчо Славейков, той публикува за пръв път свои стихове в сп. „Съвременник“ (1906). Записва право, после литература, но поради липса на средства прекъсва следването си. През 1910 г. заедно с Д. Подвързачов издава „Българска антология“, съредактор е на сп. „Звено“. Завършва школата за запасни подпоручици, а в началото на 1916 г. отива като доброволец на Южния фронт, където – като командир на рота – загива на 02. 10. 1916 г. Стиховете на Дебелянов са събрани посмъртно в „Стихотворения“ (1920) под редакцията на Д. Подвързачов, Н. Лилиев, К. Константинов. Нежен лирик и елегик, символист, бохема, хуморист и преводач, Дебелянов извървява сложен, но собствен път в поезията и открива нови посоки в развитието на българската поезия. Нека си припомним едно от неговите гениални стихотворения:
Черна песен
Аз умирам и светло се раждам – разнолика, нестройна душа, през деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша. Призова ли дни светло-смирени, гръмват бури над тъмно море, а подиря ли буря – край мене всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея, а слепи ме с лъчите си тя, в пролетта като в есен аз крея, в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира гасне мълком живот неживян и плачът ми за пристан умира, низ велика пустиня развян.